Dimitrovi v. Bulgaria(Application no. 12655/09), 3 March 2015
Жалбоподателите са майка и син (вдовицата и синът на Константин Димитров, наречен „Самоковеца“). През 2001 г. след публикации в медиите прокуратурата започва производство по глава трета от Закона за собствеността на гражданите и изследва доходите на жалбоподателката и съпруга й за периода 1990 г. – 2001 г. Производството е прекратено през 2002 г., тъй като прокуратурата намира, че за 1992-1993 г. макар и разходите да са превишавали приходите, разликата е била внесена в държавната хазна през 2002 г. За периода 1994 – 1997 г. са описани приходите и разходите без да се направи констатация дали има несъответствие или не, а за третия отрязък от време – 1997-2000 г. не са установени несъответствия. Прокурорското постановление за прекратяване на производството по глава трета на ЗСГ е мотивирано с липсата на основания за започването на подобна процедура.
На неуточнена дата през 2004 г. Софийската окръжна прокуратура започва повторна процедура по глава трета на ЗСГ. Тя сезира окръжния съд с искане да бъдат отнети два апартамента – във Варна и в София, парцел в София, гараж, лятна къща в Боровец и лек автомобил. Това е имущество, за което се твърди, че е придобито незаконно от първата жалбоподателка и съпруга й в периода 1990 – 1999 г.
Софийският окръжен съд назначава експертизи, които изчисляват доходите на семейството за изследвания период. Поради инфлационните процеси и настъпилата деноминация на лева оценката е направена в щатски долари. Установена е разлика от 40 000 USD. С решение от 28.11.2006 г. съдът постановява да се отнеме имущество на тази стойност, за което не е доказан източникът на придобиването му. По жалба и протест е образувано въззивно производство пред Софийския апелативен съд. С решение от 17.03.2008 г. тази съдебна инстанция намира, че жалбоподателката и съпругът й не са доказали част от признатите им приходи от окръжния съд – получените парични дарения от техни роднини и приятели по повод сватбата им. Това несъответствие е оценено на стойност от 286 000 USD. Съдът разпорежда да бъдат отнети в полза на държавата двата апартамента и парцела в София, както и жалбоподателите да заплатят равностойността на лятната къща в Боровец и лекия автомобил (поради това, че те междувременно са продадени на трети лица). На основание съдебното решение апратаментите в София и Варна са отнети в полза на държавата, а през юли 2010 г. жалбоподателите внасят в държавния бюджет допълнително 178 000 лв, както и разноските по воденото срещу тях дело в размер на 14 000 лв.
Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 6§1, чл. 13 и чл. 1 от Протокол 1. Съдът намира за подходящо да разгледа случая в светлината на чл. 1 от Протокол 1. Според жалбоподателите ЗСГ не е осигурявал достатъчно гаранции срещу произвол, защото: в него не са уточнени предпоставките за започване на такова производство по глава трета; не се предвиждат никакви срокове, което на практика означава, че властите могат да започват, спират, прекратяват и отново да започват такива по собствено усмотрение и по всяко време; тежестта на доказване е обърната и тези, срещу които е започната подобна процедура трябва да доказват законността на приходите и сторените разходи за неопределен период от време. Не на последно място, жалбоподателите твърдят, че предвидените мерки в резултат на констатирани незаконни доходи са прекалено драстични – отнемане на всички придобити имоти, за които не може да се докаже източникът на придобиването им. Те посочват, че меркит, предвидени в глава трета от ЗСГ, не преследват легитимна цел, тъй като не са насочени към превенция на укриването на данъци. В тази сфера съществува специално данъчно законодателство. Същевременно целта им не е и конфискация на облаги от престъпления, тъй като в рамките на това производство органите на прокуратурата не са длъжни да доказват, че придобитите доходи са в резултат на престъпна дейност, нито пък властите са се опитали да докажат, че в конкретния случай първата жалбоподателка и съпругът й са били обект на наказателно производство. Тъкмо напротив, представени са документи, удостоверяващи, че срещу г-н Димитров никога не е било повдигано обвинение, нито е бил осъждан за каквото и да било престъпление.
Европейският съд не приема възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата. Още в самото начало той подчертава, че настоящият случай се различава от делото Nedyalkov and Others v. Bulgaria ((dec.), no. 663/11, 10 September 2013), по което той намира, че жалбата е недопустима, не само защото обстоятелствата там са свързани с приложението на друг закон (приет през 2005 г.), но и защото оплакванията са били по повод запорирането на имущество, за което е имало риск да бъде отнето в полза на държавата, но не е било отнето.
Съдът отбелязва, че между страните няма спор по въпроса, че в случая е налице намеса в правото на мирно ползване на собствеността. Първото и най-важно изискване на чл. 1 от Протокол 1 е, че наличието на намеса от страна на държавата трябва да бъде законосъобразно, което означава, че не е достатъчно тя да се основава само на закона, но и законът да бъде достатъчно ясен и предвидим, както и да регламентира мерки за правна защита срещу произвол.в този смисъл Съдът отбелязва, че на практика претенциите на държавата по ЗСГ не биха могли да се погасят по давност и така от лицата, срещу които започва подобна процедура може да се изисква да представят доказателства за доходите и разходите за много одини без никакво разумно ограничаване на времето. В допълнение прокурорските постановления за прекратяване на производството нямат правно обвързваща сила.(§46) В случая, макар и прокуратурата през 2002 г. да намира, че не са налице предпоставките за започване на производство по глава трета на ЗСГ, две години по-късно тя започва отново такова производство по отношение на едни и същи лица за един и същ период от време. Неограничените правомощия на прокуратурата да започва, спира и отново да открива подобни производства, както и обстоятелството, че след 1989 г. процедурата по този закон е била прилагана много рядко, води Съда до заключението, че законът не отговаря на изискването за предвидимост, което предполага, чечовек трябва да може в случай на необходимост и с подходящ съвет да предвиди последствията, които дадено действие може да му причини (Lindon, Otchakovsky–Laurens and July v. France [GC], nos. 21279/02 and 36448/02, § 41, ECHR 2007‑IV).
Съдът отбелязва като недостатък на ЗСГ и това, че в него никъде не е пояснено кой приход може да бъде приет като „законен“, поради което и самите съдилища са достигнали до противоречиви заключения в своите решения по въпроса дали представените им доказателства са подходящи и достатъчни, за да се докажат „законно“ придобити доходи или не.Така на жалбоподателите е възложена прекомерна тежест, особено като се вземе предвид, че става въпрос за период на сериозна икономическа промяна и галопираща инфлация, призната и от назначените от съда експерти. Това аргумент допълнително доказва, че жалбоподателите не са могли адекватно да се защитят от произволни действия от страна на държавата. Съдът посочва, че изтъкнатите от него съображения са напълно достатъчни, за да достигне до извода, че е налице незаконна намеса от страна на държавата в правото на мирно ползване на собствеността на жалбоподателите.
Той обаче намира за необходимо да изложи и допълнителни съображения в §§51-53. Европейският съд отбелязва, че всяка намеса в правото на собственост трябва да преследва легитимна цел, тъй като принципът за „справедлив баланс“ предполага намирането на равновесие между интересите на общността и на отделния индивид и в този аспект държавите разполагат с широка свобода на преценка. В настоящия случай обаче той не открива такава цел и не възприема аргументите на Правителството, че разпоредбите на ЗСГ били насочени да защитят справедливостта и равенството и да гарантират справедливи условия за стопанска дейност, тъй като за него тези цели са твърде общи и неясни. Дори и ако към момента на приемането му през 1973 г. той е преследвал цел, като социалния егалитаризъм, това трудно би могло да бъде оправдано след 1989 г., когато е смена политическата система. Твърденията на правителството, че глава трета на ЗСГ е предназначена да позволи отнемането на имущество, придобито от престъпна дейност или чрез заобикаляне на разпоредбите на данъчното законодателство са несъстоятелни, доколкото самият закон изключва изрично това в своите разпоредби (чл. 31, ал. 2 и чл. 42, ал. 4) . Наред с това в нито един момент в хода на производстовто по ЗСГ властите не са предприели никакви действия, за да докажат, че имуществото е придобито в резултат на престъпна дейност. Що се отнася до твърденията, че глава трета на ЗСГ била насочена към превенцията на укриването на данъци, Съдът отбелязва, че данъчните власти са предприели съответните действия срещу жалбоподателката и нейния съпруг и с две решения – от 23 юни и 26 ноември 2004 г. са установили размера на дължимите от тях данъци. Това още веднъж доказва, че процедурата по ЗСГ не е била насочена към подобна превенция. Правителството не е изтъкнало друга легитимна цел, преследвана със ЗСГ, поради което Европейският съд достига до извода, че в конкретния случай изискванията на чл. 1 от Протокол 1 не са били изпълнени, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Съдът отлага въпроса относно определянето размера на имуществените вреди, които следва да бъдат присъдени на жалбоподателите и призовава страните да постигнат споразумение по въпроса.
