Европейският съд: „Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне“
На 18 януари Европейският съд по правата на човека постанови три решения, в които установи нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Това вече не е никаква новина, разбира се, но печалното и в трите дела е, че виновници за това са съответните
министри на образованието и науката през всички години от 2004 г. и до настоящия момент и столичният кмет (през периода 2005-2013). Случаите са повече от травиални – постановени решения в полза на физически лица, с които съответните институции отказват да се съобразят и да изплатят присъдените суми, и така – повече от 10 години.
По две от решенията Националният център за отдих, туризъм и рехабилитация – структура в системата на Министерството на образованието и науката /МОН/, е осъден с влезли в сила решения да изплати обезщетения. В случая на г-н Гаврилов – за незаконното му уволнение (Gavrilov v. Bulgaria, Application no. 44452/10), а в случая на г-жа Шехова – за извършени строителни работи, които не са й заплатени (Shehova v. Bulgaria, Application no. 68185/11).
Междувременно, на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра. В заповедта му е посочено, че собствеността му ще се управлява от Министерството на образованието и науката. След това МОН създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра. След получаване на изпълнителните листове и двамата жалбоподатели ги депозират пред МОН през 2008 г. Оттам те получават отговори с почти идентично съдържание, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество, са правоприемници на Центъра и че претендираните суми не са дължими от тях.
Не такова е становището на Европейския съд. Той припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.
Съдът посочва и в двете решения, че „задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би й предоставило възможност да се възползва от това, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)
Съдът отбелязва, че окончателните решения на българските съдилища в полза на всеки един от жалбоподателите са останали неизпълнени, а правителството не е представило никакво обяснение за това. Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на редица български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, е нарушение както член 6 § 1, така и на член 1, от Протокол № 1 (вж. Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че и в двата случая, като не са изпълнили в продължение на години влезлите в сила решения в полза на жалбоподателите, националните власти са им попречили да получат дължимите им суми, и са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от всички полезни ефекти.
Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1. Държавата е осъдена да заплати присъдената на първия жалбоподател сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди, а на втората жалбоподателка – сумите, по двата изпълнтелни листа в размер на 75 900 лева.
Тези два случая са емблематични, защото илюстрират правния нихилизъм на управляващите. За тях очевидно изпълнението на закона не е задължително, защото те вероятно смятат, че стоят над него. Европейският съд неслучайно припомня, че вече неколкократно е имал подобни български казуси, първият от които е от септември 2004 г. Колко ли години трябва да минат, за да се научат нашите управляващи, че решенията на тази авторитетна международна юрисдикция трябва да се изпълняват не само за конкретния случай, но и да се предприемат такива действия, че да няма повтарящи се нарушения ? Какъв е смисълът от провеждането на обучителни семинари с представители на различни нива на администрацията, на които са канени авторитетни наши и международни лектори, ако самите ръководители на ведомства най-безогледно отказват да се съобразят със закона?
Не разбирам и още нещо. Двете жалби са били изпратени на правителството за становища на 10 юли 2014 г. Защо МОН не предприе никакви действия да изплати дължимите суми в продължение на повече от три години? Повече от ясно е било как ще се развият събитията, но това упорство до край да се отстоява очевидно неправилна позиция е необяснимо.
Третият случай визира по-различен род неизпълнение на влязло в сила решение на български съд и виновник за осъдителното решение е столичният кмет.
Той е свързан с взето решение на Столичния общински съвет от декември 2005 г. да бъде извършена замяна на общинско жилище с по-малко жилище, собственост на г-жа Делина Delina v. Bulgaria, Application no. 66742/11). Кметът на София обаче не довършва процедурата – нито издава заповед, нито сключва договор. Жалбоподателката сезира съда по повод мълчаливия отказ на кмета. С решение от 1 април 2010 г. Административният съд на София град отменя мълчаливия отказ и разпорежда на кмета да издаде заповед за замяната на апартаментите. Решението влиза в сила на 19 май 2010 г. Вместо да бъде изпълнено, с решение от 25 март 2010 г. СОС отменя решението си от декември 2005 г. за замяната на двата имота. Жалбоподателката обжалва това решение.С окончателно решение от 7 март 2011 г. Върховният административен съд обявява решението на Съвета от 25 март 2010 г. за нищожно. На 18 април 2011 г. кметът е издава заповед, с която отказва изрично да издаде заповед за замяна на двата апартамента. Тази заповед е обявена за нищожна с решение на ВАС на 30 март 2012 г. Съдът разпорежда на кмета да издаде заповед за сключване на договора. Такава е издадена на 6 март 2013 г., а договорът за замяна е подписан на 25 юни 2013 г.
Европейският съд припомня, че правото на достъп до съд включва правото на съдебно решение да бъде изпълнено без неоснователно забавяне. Забавянето на изпълнението може да бъде оправдано само при изключителни обстоятелства, които включват само периодите, които са абсолютно необходими, за да могат органите да намерят задоволително решение (вж. Dimitar Yanakiev v. Bulgaria (no. 2), no. 50346/07, § 70, 31 March 2016). В конкретния случай кметът забавя издаването на такава заповед с цели три години, а властите не са представили обяснения, които да оправдаят това закъснение. Това е достатъчно, за да позволи на Съда да заключи, че в настоящия случай е налице нарушение на правото на жалбоподателката да бъде изпълнено окончателното решение, постановено в нейна полза. Поради това той установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията и й присъжда обезщетение.
Мисля, че коментарът е излишен за отношението на властите към закона и опитите им всячески да заобиколят неговото прилагане. Не знам дали да се радвам, че все пак кметът в крайна сметка е довършил процедурата по начина, предписан в националното законодателство.
