Holy  Synod of the Bulgarian   Orthodox  Church (Metropolitan Inokentiy)and Others  v. Bulgaria (Applications nos. 412/03 and 35677/04), 22 january 2009

Жалбоподателите – Митрополит Инокентий от името на “алтернативния Синод” на Българската православна църква (БПЦ) и 6 български граждани, последователи на православната християнска вяра, бивши служители на организацията-жалбоподател, твърдят, че през 2003 г. и следващите години държавата се е намесила незаконно във вътрешния спор в БПЦ с цел да принуди цялото духовенство и вярващи да приемат ръководството на лице, предпочитано от властите – Патриарх Максим.

Съдът намира, че се касае за действия на държавата, които засягат ръководството и организацията на православната християнска общност в България и следва да бъдат разгледани по чл. 9. Задачата на Съда е да прецени дали влизането в сила на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и неговото прилагане представляват незаконна и неоправдана намеса на държавата във вътрешната организация на БПЦ и в правата по чл. 9, без да се произнася по каноничната легитимност на църковните лидери.

По въпроса дали е имало намеса от страна на властите Съдът отбелязва, че оспорваните техни действия са предприети при условия на дълбоко разделение и взаимоизключващи се претенции за легитимност на две спорещи групи водачи на православната общност в България и не са ограничени само до признаване, а включват и законодателство, както и мерки, предприети от прокуратурата. Законът от 2002 г. обявява признаване ex lege на БПЦ като едно юридическо лице, оглавявано от единно ръководство, и така принуждава религиозната общност да приеме едното от двете съществуващи ръководства. По този начин властите са взели страна в нерешен спор, който дълбоко разделя религиозната общност. Съдът приема, че възможността на жалбоподателите да основат нова религиозна организация, стига да се съгласят да се регистрират и да действат под име, различно от това на БПЦ, не означва, че не е налице намеса на държавата във вътрешната организация на БПЦ, и заключава, че разглежданите действия представляват държавна намеса във вътрешната организация на БПЦ и, следователно, в правата на организацията-жалбоподател и индивидуалните жалбоподатели по чл. 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 11.

Относно законността на намесата Съдът отбелязва, че тя се основава на закона от 2002 г. и е осъществена чрез съдебни и прокурорски актове, и смята, че дали това правно основание изпълнява изискванията на Конвенцията за съответствие с принципите на върховенство на закона и липса на произвол, трябва да се изследва в контекста на основния въпрос по делото – преследва ли оспорваната намеса законна цел и може ли да се приеме за необходима в едно демократично общество за постигането й (вж. подобен подход в Supreme Holy Council of the Muslim Community v. Bulgaria, no. 39023/97, § 90, 16 декември 2004 г., и Svyato-Mykhaylivska Parafiya v. Ukraine, no. 77703/01, § 131, 14 юни 2007 г.).

Съдът приема, че една от целите на закона от 2002 г. е била да подобри правната регулация на вероизповеданията, което безспорно е в обществен интерес, и че по-конкретният въпрос дали същото се отнася и за тези негови разпоредби, които са довели до оспорената намеса, е неделим от въпросите за необходимостта и пропорционалността в демократичното общество, така че разглежда тези въпроси заедно. Той отбелязва, че намесата на държавата в управлението и организацията на религиозните общности в България се осъществява от десетилетия и продължава даже след влизането в сила на Конвенцията за България през 1992 г. Така през 1992 г. държавата “заповядва” отстраняването на Патриарх Максим и се опитва да легитимира законово алтернативни църковни водачи, лоялни към тогавашното правителство, в противоречие с чл. 13 и 37 от Конституцията (макар тези събития да не са предмет на настоящото дело); някои храмове и други църковни имоти са били контролирани на неясно правно основание; в някои моменти привържениците на организацията-жалбоподател са придобивали владение над сградите чрез незаконни и произволни действия, вкл. употреба на сила. Продължаващият спор в Църквата е източник на напрежение и създава правна несигурност. През годините са издадени редица съдебни решения относно ръководствата на Църквата и тяхната представителна власт, някои от които са противоречиви. С оглед на това и предвид свободата на преценка на националните власти в областта на отношенията им с религиозните общности, Съдът приема, че през 2002 г. българските власти са имали основателни причини да предприемат действия с цел преодоляване на конфликта в Църквата или ограничаване на отрицателните му последици върху обществения ред и правната сигурност. Въпросът обаче е дали конкретните мерки, избрани от тях, могат да се приемат за законни и необходими в едно демократично общество и по-специално дали са били пропорционални и са постигнали точен баланс между декларираната цел и правата на засегнатите лица и организации. Съдът приема, че при наличието на разделение в църквата от повече от 10 години и две спорещи ръководства, всяко от което смята, въз основа на аргументи, които не са произволни или несъстоятелни, че другото ръководство не е канонично, законната цел да се поправят несправедливостите, причинени от незаконните действия от 1992 и следващите години, не може да оправдае използването на държавна власт през 2003, 2004 г. и по-нататък, за да се предприемат всеобхватни мерки, налагащи връщане на status quo ante против волята на част от религиозната общност. По мнение на Съда, при обстоятелствата, които преобладават в БПЦ през 2002 г. и следващите години, чл. 9 от Конвенцията налага на държавата задължение за неутралност. Нуждата да се възстанови законността може да оправдае само неутрални мерки, осигуряващи правна сигурност и предвидими процедури за решаване на спорове. Предприетите действия, пряко принуждаващи общността да застане зад едно от двете спорещи ръководства и потискащи другото, следва да се разглеждат като непропорционални. Съдът отбелязва също така, че изваждането на стотици духовници и вярващи от техните храмове, разпоредено от прокуратурата през юли 2004 г., представлява намеса на прокуратурата и полицията в частноправен спор, който е трябвало да се разгледа от съдилищата (вж. Zlínsat, spol. s r.o., v. Bulgaria, no. 57785/00, §§ 97-101, 15 юни 2006 г.).

Българската Конституция, както е тълкувана от КС, забранява намесата на държавните власти в ръководството и организацията на религиозните общности. За Съда от особено значение е, че през 2003 г. КС не застава с мнозинство зад възгледа – поддържан от правителството по настоящото дело – че целта да се преодолее разделението в БПЦ оправдава държавната намеса, която принуждава религиозната общност да се обедини.

Мерките срещу жалбоподателите не се основават на задължително решение на самата религиозна общност, с което се разрешава вътрешният спор.  Няма ясно основание СГС да определя кое е “валидното” ръководство на църквата освен “експертизата”, представена пред него от Дирекцията по вероизповеданията към правителството. С приемането и прилагането на закона от 2002 г. властите показват незачитане на позицията на много вярващи, които подкрепят организацията-жалбоподател, и Съдът смята, че твърдяната цел на властите да осигурят зачитане на религиозните канони не може да оправдае в едно демократично общество широкообхватните им действия за налагане на организационно единство чрез употреба на сила спрямо една дълбоко разединена религиозна общност.

Според Съда непропорционалността на оспорваната намеса се задълбочава от факта, че тя е осъществена чрез законодателни техники със съмнително качество – спорните разпоредби на закона от 2002 г. са формулирани във фалшиво неутрален тон, а съдилищата и прокуратурите нямат ясно основание, за да определят “валидното” ръководство на Църквата. По мнение на Съда законът от 2002 г. не отговаря на стандартите на Конвенцията за качество на закона, тъй като разпоредбите му не вземат предвид факта, че БПЦ е дълбоко разединена, и оставят възможност за произволно тълкуване по въпроса за правното й представителство. Признаването ex lege на църквата не може да се смята за несъвместимо с член 9 по принцип, но въвеждането му във време на дълбоко разединение представлява принуда над вярващите да приемат единно ръководство против волята си. Тези разпоредби продължават да създават правна несигурност. Освен това масовите изваждания през юли 2004 г. по разпореждане на прокуратурата не могат да се приемат за законни с оглед на конституционните разпоредби за свобода на религията, липсата на ясно основание за определяне на “валидно” ръководство на църквата и факта, че те претендират да “разрешават” частноправни спорове, които попадат в компетентността на съдилищата.

В заключение Съдът намира, че, макар спорът за ръководството на БПЦ да е източник на основателна загриженост от страна на властите, намесата им е непропорционална. По-специално, относимите разпоредби на закона от 2002 г., които не отговарят на стандартите на Конвенцията за качество на закона, и прилагането им чрез широкообхватни мерки за принуждаване на общността да се обедини зад едно ръководство, предпочитано от правителството, отиват отвъд всяка законна цел и се намесват в организационната автономия на църквата и правата на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията по начин, който не може да се приеме за законен и необходим в едно демократично общество, въпреки широката свобода на преценка, която имат националните власти. Следователно, налице е нарушение на член 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на член 11.

Author

Write A Comment