M.G. c. Bulgarie(requêteno. 59297/12), 25 mars 2014
Жалбоподателят е руски гражданин от чеченски произход. При обиск от Федералната служба за сигурност, извършен в дома му в Ингушетия през 2003 г. били открити оръжия от всички калибри, боеприпаси, експлозиви и токсични химически вещества. Срещу г-н М. Е образувано наказателно производство за участие във въоръжена група, подготвяща се да извършва терористични актове, както и за трафик на оръжие, и токсични вещества.Съдът постановява задържането му и той е обявен за издирване.
Междувременно жалбоподателят и семейството му (съпруга и три деца) се озовават в Полша през 2004 г., където получават статут на бежанци. През декември 2005 г. те заминават за Германия, където получават същия статут по хуманитарни причини. Издадени са им и съответните лични документи, с които те осъществяват пътувания до Турция и Грузия. Към 7 март 2014 г. германската служба за миграция и бежанци потвърждава, че жалбоподателят притежава все още статут на бежанец.
През юли 2012 г. жалбоподателят потегля със семейството си към Турция с автомобил. При влизане в България през Дунав мост при проверката на личните документи в базата данни българските гранични власти установяват, че жалбоподателят е издирван от Интерпол по искане на руските власти за осъществяване на наказателно преследване срещу него. Жалбоподателят е задържан за 24 часа.
Жалбоподателят е задържан по разпореждане на български съд до приключване процедурата по екстрадирането му по искане на Главния прокурор на Руската федерация, отправено до българския министър на правосъдието. Представител на Върховния комисар на ООН за бежанците изпраща официално писмо до съда, в което го уведомява, че г-н М.Г. има официален статут на бежанец в Полша и Германия и че решенията за предоставянето на този статут са били обосновани от съществуващата опасност от преследване в страната по произход.Вземайки предвид тези обстоятелства, на 23 август 2012 г. окръжният съд в Русе отхвърля искането за екстрадиция, изтъквайки, че са налице две самостоятелни причини за това – а/ придобиването на статут на бежанец в две държави-членове на Европейския съюз и по силата на Договора за ЕС това означава, че жалбоподателят има такъв статут и в трета страна – България; б/ реално съществуващият риск за жалбоподателя да бъде подложен на мъчително и нечовешко отнасяне в светлината на получените от него обяснения при устното му изслушване. По протест на прокуратурата апелативният съд във Велико Търново разпорежда да бъде уважено искането за екстрадиция, като до момента на предаването на М.Г. той да остане задържан.След влизане в сила на решението на съда жалбоподателят е транспортиран до гр. София, където е настанен в Софийския централен затвор.
На 14 септември 2012 г. на основание чл. 39 от Правилника на Съда /предприемане на привременни мерки/ Европейският съд разпорежда спиране на процедурата по екстрадиция на М.Г. до приключване на висящото пред него производство. Жалбоподателят повдига оплакване, че ако бъде екстрадиран на територията на Руската федерация, за него съществува сериозен риск да бъде подложен на мъчения или друго унизително или нечовешко отношение.
Европейският съд основава своето решение не само на действащото национално право, международните актове на ООН и на Европейския съюз, но така също и на докладите, засягащи пложението в Руската федерация и областта Северен Кавказ на Комисаря по правата на човека на Съвета на Европа, на Комитета срещу изтезанията на ООН, на Комитета за превенция на изтезаниятоа на Съвета на Европа, на годишните доклади за 2013 и 2014 г. на неправителствената организация Human Rights Watch.
Съдът посочва, че екстрадицията или експулсирането от една държава – член по Конвенцията може да повдигне проблем по чл. 3 и да ангажира нейната отговорност, когато има сериозни и съществени основания да се предположи, че лицето, подлежащо на екстрадиция или експулсиране ще бъде изложено на реален риск да бъде подложено на третиране, противоречащо на тази норма. В тези случаи чл. 3 от Конвенцията включва задължението такова лице да не бъде екстрадирано или експулсирано в държавата, не осигуряваща подобни гаранции.
Съдът подчертава, че в този тип дела той трябва да прецени ситуацията в държавата на приемане и по никакъв начин няма за цел да докаже или оспори отговорността на тази държава от международна гледна точка или от гледна точка на Конвенцията. Съдът се опира както на информацията, предоставена от самия жалбоподател, така и на официално получената такава. Той изтъква, че апелативният съд е основал решението си да уважи искането за екстрадиция, като се е позовал на уверенията на Главния прокурор на Руската федерация. Но те не са били предружени с никакви конкретни мерки или действия, или ангажименти, които руската страна поема да осигури, за да не бъде подложен жалбоподателят на нечовешко третиране. Той не е взел предвид твърденията на жалбоподателя за изчезването на сестра му, за оказвания непрекъснат тормоз от властите върху родителите му заради това, че той е успял да се укрие, както и на фактите от официално представените доклади, че лица, заподозрени в участие в терористични групи от Северен Кавказ при залавянето им са подлагани на нечовешко и нехуманно третиране Така апелативният съд е проучил въпроса недостатъчно задълбочено. Европейският съд намира, че в една процедура по екстрадиране оценката на риска за засегнатото лице да бъде подложено на малтретиране в собствената му страна е основополагаща и заслужава специално и особено внимание от страна на вътрешните съдилища. В случая жалбоподателят е бил лишен от гаранциите на чл. 3 от Конвенцията.
Съдът постановява, че в случай на екстрадирането на жалбоподателя в Руската федерация, държавата би нарушила чл. 3 от Конвенцията
Съдът посочва наред с това, че ще продължи мярката по чл. 39 от Правилата на Съда и че е препоръчително в интерес на доброто развитие на процедурата жалбоподателят да не бъде екстрадиран до влизането на настоящото решение в сила или докато той постанови ново решение по този повод.
Решението е категоризирано с ниво 2 по степен на важност.