Vanyo Todorov c. Bulgarie (requête no 31434/15),21 Juillet 2020
Жалбоподателят открива тялото на брат си в двора на къщата през 2014 г. Незабавно е образувано досъдебно производство, в хода на което съседи съобщават, че са видели съседа на жертвата – G.V.) да се кара с него и да го удря с тояга по главата. През юли 2014 г. срещу G.V.) е повдигнато обвинение за убийство. В хода на производството братът на убития е разпитан няколко пъти, след което , при приключване на производството му е предоставена възможност да се запознае с материалите по него. Той консатира, че разследването не е достатъчно задълбочено, че от къщата липсват редица вещи, като мобилен телефон, телевизор и др. Във връзка с тях разследващата полицайка установява, че телефонът е открит у трето лице, което е твърдяло, че го е купило от непознат. Колкото до другите вещи, те не били открити. Жалбоподателят сезира апелативна прокуратура в София за това, че не е конституиран като страна в производството, както и че разследването не е достатъчно задълбочено и че според него следва обвинението да бъде преквалифицирано като грабеж, придружен с убийство.
През октомври 2014 г. той е уведомен, че съгласно практиката на ВКС той не може да бъде конституиран като страна , тъй като не принадлежи към кръга роднини по права линия. През декември 2014 г. започва съдебния процес. В първото заседание жалбоподателят депозира молба да бъде конституиран като частен обвинител и граждански ищец в производството, тъй като е епонесъл вреди поради откраднатите вещи от дома на брат му. Съдът констатира, че г-н Тодоров е единственият наследник на жертвата, но отхвърля искането му, позовавайки се на практиката на ВКС . Жалбата до апелативния съд е оставена без уважение със същите мотиви, тъй като сестрите и братята не спадат към кръга на лицата, които могат да бъдат конституирани както като граждански ищци, така и като частни обвинители.
На 21.06.2018 г. е прието тъкувателно решение № 1/2016 на Общите събрания на гражданската и наказателната колегии на ВКС, с което се предоставя право на братята и сестрите да предявяват искове за имуществени и неимуществени вреди. В решението изрично е допусната възможност такива искове да бъдат предявявани и по вече приключили съдебни производства, стига да не са изтекли 5 години от рамзкриването на извършителя на престъплението (съгл. чл. 110 от ЗЗД)
Пред Съда жалбоподателят повдига оплакване както за недостатъчно ефективното разследване, така и за отказа на националните юрисдикции да го конституират като страна в наказателното поризводство по повод убийството не неговия брат и така са му попречили да участва в наказателното производство и да предяви граждански иск за обезщетение на понесените вреди от смъртта на неговия брат.
Във връзка с възражението на Правителстовто, че жалбоподателят не се е възползвал от възможностите, предоставени с горецитираното тълкувателно хрешение жалбоподателят посочва, че неговото оплакване е насочено към невъзможността да участва в наказателното поризводство, засягащо убийството на неговия брат, както е гарантирано от чл. 2 от Конвенцията.
В решението е направен преглед на Правото на ЕС и по-специално – Директива 2012/29/ EU уреждаща минималните норми относно правата и подкрепата на жертвите на пресъпления, чийто срок за въвеждане е бил 16.11. 2015 г. В нея изрично е регламентирано, че понятието „жертва“ е относимо и към братята и сестрите (чл. 2, б. „б“)
Направен е и сравнителен анализ на законодателството на други държави членки на СЕ по този въпрос.
Правителството отправя две възражения за недопустимост. Първото е свързано с началото на 6-месечния срок, който според него започва да тече от датата ва определението на Окръжния съд във Враца, с който е отхвърлено искането на жалбоподателя да бъде окнституиран като частен обвинител и граждански ищец. В този аспект според него жалбата е депозирана извън срока. Съдът отхвърля това възражение, приемайки, че определението е подлежало на обжалване и по него има произнасяне на апелативния съд, след което, в рамките на 6-месечния срок е депозирана и жалбата. Второто възражение е по повод неизчерпване на вътрешните средства за защита след като е прието горецитираното тълкувателно решение на ВКС. Жалбоподателят обаче възразява, че този път не му е предоставял възможност да вземе участие в самото наказателно производство с оглед процесуалните гаранции на чл. 2 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е депозирал своята жалба през 2015 г. и не може да се изисква от последния да предявява иск след промяната на практиката на националния съд, за да задоволи изискванията за изчерпване на вътрешните средства за защита. Затова той отхвърля и това възражение на правителството.
По съществото на оплакването според ЕСПЧ се открояват два аспекта. Единият е свързан с невъзможността на жалбоподателя да вземе участие в наказателото производство и доколко това е довело до недостатъчно ефективно разследване. Съдът констатира, че във фазата на досъдебното производство г-н Тодоров не е бил възпрепятстван да вземе участие в него, да се запознае с материалите по делото и да прави искания, поради което този аспект на чл. 2 не е бил нарушен.
Вторият е свързан с невъзможността на жалбоподателя да получи обезщетение за причинените му морални вреди поради установената константна практика на ВКС. Съдът констатира, че между договарящите държави съществува консенсус, че най-близките членове на семейството следва да могат да искат парично обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на смъртта на техния член на семейството. Разбира се, следва да се отчита интензивността на връзките с починалия и действително претърпените вреди да се оценяват във всеки конкретен случай.
В настоящия случай жалбоподателят е единствен член на семейството и единствен наследник на покойния си брат. Наред с това, както се установява от събраните по делото доказателства, той е поддържал тясна връзка с последния. Ето защо Съдът счита, че като не предоставя никакви средства за защита, които биха позволили на жалбоподателя да поиска обезщетение за неимуществените вреди, които той може да е претърпял, държавата не е успяла да изпълни своето задължение да създаде съдебна система, способна да осигури „адекватно обезщетение“ по смисъла на член 2 от Конвенцията.
Ето защо, въпреки ефективния характер на наказателното производство, проведено по настоящото дело, което установи фактите и довежда до осъдителна присъда на убиеца, Съдът счита, че липсата на каквато и да е възможност за получаване на моралното обезщетение игнорира задължението на държавата да създаде ефективна съдебна система, която осигурява подходящ отговор на близките на жертвата в случай на смърт. Следователно е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в рамките на неговия процесуален аспект.
На жалбоподателя е присъдено обезщетение за причинените му неимуществени вреди.
