Yocheva and Ganeva v. Bulgaria (applications nos 18592/15 and 43863/15), 11 mai 2021
Решението обединява две самостоятелни жалби на самотни майки, на които социалните служби отказват да отпуснат семейни помощи за родените от тях деца на основание Закона за семейните помощи за деца/ЗСПД/, тъй като не отговарят на изискванията да са деца „ с един жив родител“ (тълкувано от властите като изискване те да са припознати от бащите си, след което последните да са починали – чл. 7, ал. 9)
Първата жалбоподателка е самотна майка, отглеждаща децата си, родени през 2003 и 2006 г. През 2013 г. тя отправя искане до дирекция „Социално подпомагане“ на община „Красно село“ да й бъде отпусната социална помощ на основание ЗСПД, но такава й е отказана със заповед от 14.10.2013 г. с мотива, че не е представила съответните документи, посочени в чл. 17, ал. 3, т. 13 и 14 от правилника за приложение на закона. Този административен акт е обжалван пред Регионалната дирекция за социално подпомагане, но жалбата е оставена без уважение. Мотивите са, че жалбоподателката не е представила доказателства, че децата са припознати от техния баща и той е починал, липсва удостоверение за наследници, както и документ, че жалбоподателката не е омъжена.
Заповедта е обжалвана пред Административния съд на София град /АССГ/. С решение от 14.03.2014 г. той уважава жалбата . АССГ приема, че липсата на един родител следва да се приравни на наличието на един жив родител. И в двете хипотези децата, живеещи в семейства само с един родител, имат еднакви нужди и затова държавата има съответната отговорност да осигури приемливи условия за грижите им. След жалба на Регионалната дирекция Върховният административен съд /ВАС/ отменя решението на АССГ на 22.10.2014 г. Мотивите му са, че АССГ при правилно установена фактическа обстановка неправилно е изтълкувал и приложил закона, защото ключовият елемент в случая е не дали самотната майка и децата й представляват семейство, а дали е налице един починал родител. ВАС се позавава и на Решение № 3 от 27.06.2013 г. на КС по к. д. № 7/2013 г., който отхвърля искането на Омбудсмана да отпадне привилегията, въведена с чл. 7, ал. 9 за отпускане семейни помощи само на деца, на които единият родител е починал и това право да се разпростре спрямо всички категории деца с един родител – независимо дали те са припознати от другия или не.
Втората жалбоподателка е самотна майка, отглеждаща детето си, родено през 2007 г.
Тя избира друг път на защита след отказ да й се отпусне помощ по ЗСПД и сезира Комисията за защита от дискриминация. С решение от 13.06.2014 г. Комисията установява, че чл. 7, ал. 2 от закона установява по-неблагоприятно отношение към семействата на деца само с един родител в сравнение със семействата, в които един от родителите е починал. Според Комисията това е пряка дискриминация въз основа на „личен статус“, „произход“ и „семеен статус“. Решението й е обжалвано пред АССГ от Министерския съвет. С решение от 17.12.2014 г. съдът отменя акта на КЗД. Жалбоподателката е уведомена за постановяването му на 22.12.2014 г., но не го обжалва и така то влиза в сила на 20.01.2015 г. През април тя сезира КЗД с питане за развитието на случая и получава устен отговор, че решението не е обжалвано от Комисията. През юли жалбоподателката повторно отправя запитване в същия дух, но не получава отговор.
Съдът преценява, че следва да обедини двете жалби за съвместно разглеждане с оглед идентичността на проблемите, които се повдигат в тях. Наред с това той обосновава позицията си, че ще разгледа жалбите само от гледна точка на чл. 14 във вр. с чл. 8, тъй като твърдяното дискриминационно третиране е в основата на оплакванията на жалбоподателките.
Европейският съд намира, че втората жалба е недопустима, тъй като е депозирана след изтичането на 6-месечния срок от влизане на решението на АССГ в сила – на 28.08.2015 г.
Във връзка с първата жалба той приема, че тя е допустима ratione materiae. Макар и родителският отпуск и семейните добавки да не попадат изрично в обхвата на чл. 8 от Конвенцията и да не създават позитивни задължения за държавата, ако дадена страна реши да създаде схема за родителски добавки, тя трябва да го направи по начин, който е съвместим с чл.14 от Конвенцията.
Възражението на Правителството, че жалбата е недопустима на осн. чл. 35, § 3, „b“ поради това, че не са претърпени значителни вреди (ако бе уважено искането й, жалбоподателката би получила едва 43, 50 EUR) не е прието от Съда. Той припомня, че при преценката за допустимост по този текст се обсъжда не само значимостта на вредите, но и дали са засегнати важни права, защитени от конвенцията, както и дали оплакванията са разгледани надлежно от национален съд или не . Съдът намира, че не може да се твърди, че първата жалбоподателка не е претърпяла значителни неблагоприятни последици в резултат на отказа да й предоставят семейни добавки. (§§78-85)
По основателността на жалбата Съдът най-напред припомня своите основни принципи за приложението на чл. 14 от Конвенцията, утвърдени в неговата практика.(§§100-104). Той анализира самостоятелно няколко въпроса. Първият от тях е: дали жалбоподателката е била в относително подобна или аналогична ситуация на тази на преживелите родители, чиито деца са били законно признати от починалия родител. Като взема предвид целта на отпусканите помощи, Съдът заключава, че тези групи са в „относително подобна ситуация“. Вторият въпрос е дали е налице различие в третирането на отделните групи семейства. Той заключава, че в самия чл. 7, ал. 9 от закона се съдържа подобно различие, защото на жалбоподателката са отказани семейни добавки именно поради това, че не е представила доказателства, че бащата на децата й е починал и те са негови наследници.
Съдът констатира, че жалбоподателката е била третирана различно на две основания. Първото е на основание на пола, тъй като майчинството се определя от акта за раждане и в по-голяма част от случаите бащата е неизвестен. Второто основание е семейния статус на жалбоподателката. Тя е третирана различно поради редакцията на самата норма на чл 7, ал. 9 от закона, в която „семейство с един жив родител“ е тълкувано като „семейство с един оцелял родител“. Съдът отбелязва, че в резултат на прилагането на този закон семейството на първата жалбоподателка е било изключено въз основа на нейното семейно положение от получаване на месечните помощи. По-специално нейното семейство не може да удовлетвори съответните изисквания за получаване на обезщетенията, тъй като децата й не са установили правните си връзки с двамата родители.
Третият и основен въпрос е: дали различието в третирането, основано на пола и на семейния статус, е било обективно оправдано от гледна точка на чл. 14 на Конвенцията. Съдът констатира, че чл. 7, ал. 9 от закона се основава на много традиционно и остаряло разбиране за семейството по отношение на очакването, че трябва да има двама родители, с които децата са установили правни връзки. Той подчертава, че трябва да се изложат много сериозни причини, за да може разликата в третирането на основата на извънбрачно раждане да се счита за съвместима с Конвенцията. Съдът не приема позицията на Правителството, че жалбоподателката е трябвало (или е имала възможност) да предприеме производство за установяване бащинството на децата или да поиска от бащата да ги припознае, тъй като това би означавало намеса в правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, защитени от чл. 8. Следователно съществуването на такова изискване трудно може да се счита за обективно обосновано. Що се отнася до обосновката, съсредоточена изцяло върху загубата на родител, деца, чийто баща е неизвестен, по правило не може да се каже, че са в по-добро положение от деца с един починал родител, без да се отчитат цяла гама от други обстоятелства, които неизбежно варират значително в отделните случаи (те например няма да могат да бъдат законни наследници на бащите си). От обективна гледна точка те са лишени от грижите и защитата на един от родителите си по същия начин, както децата, чиито родители са починали. Доколкото от наблюденията на правителството може да се направи извод, че изискването за установяване на самоличността на бащата служи за защита на държавата срещу измами, Съдът подчертава, че съществуват различни правни и политически средства за успешна борба с измамите.Във всеки случай аргументът за предотвратяване на измами не е от значение за личното положение на жалбоподателката, защото не са представени никакви доказателства, че тя е целяла да измами държавата като е поискала да получи съответната социална помощ. Съдът не приема и аргумента на правителството, че ако категорията родители, към които принадлежи жалбоподателката, бъде включена в схемата за получаване на семейни помощи, това би довело до прекомерна финансова тежест на държавата и би я принудило да лиши всички деца с един родител от такива промощи. Сам по себе си той не оправдава тази разлика в третирането.
Поради това Съдът стига до заключението, че разликата в третирането, на която първата жалбоподателка е била жертва, представлява дискриминация въз основа както на нейния семеен статус, така и на пола. На основание изложените аргументи Съдът намира нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 8 от Конвенцията.
Той присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на жалбоподателката.
Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.
